Средата на 80-те години. Преспан – малко задрямало градче някъде дълбоко в българската провинция. „Възродителният процес“ върви с пълна пара, а хората, живели доскоро в спокойно добросъседство, постепенно започват да се гледат като врагове. Страхът се настанява в ежедневието, думите губят значението си, а въздухът вече трепти от предчувствието за предстоящата катастрофа. На този фон се развива действието на „Реквием за никого“ – първият български роман за „възродителния процес“. Но книгата не се задоволява с историческата реконструкция. Тя се опитва да проникне отвъд политическите лозунги и идеологическите обяснения, за да зададе въпроса, който продължава да тревожи поколения българи:
Как беше възможно всичко това?
Героите на романа преминават през свят, в който насилието не е изключение, а среда на съществуване. Пътят им започва в прашните улици на Преспан, преминава през разпадащата се Югославия, през Сърбия, Косово и Босна, за да достигне до Берлин – градът, в който рухването на една стена не успява да сложи край на всички вътрешни разделения.
Но „Реквием за никого“ не е роман за политически програми, партии или исторически присъди. Историята тук е фон на една много по-дълбока човешка драма – драмата на страха, вината, любовта, паметта и непрестанното усилие да останеш човек, когато всичко около теб те подтиква към обратното.
Това не е книга за „добрите“ и „лошите“, нито за победителите и победените. Нейните герои не са символи, а хора от плът и кръв – объркани, гневни, уплашени, понякога жестоки, друг път способни на необикновена човечност. Те носят в себе си белезите на едно време, чиито последици продължават да определят българското общество и десетилетия по-късно.
Със суров език, ярки образи и безкомпромисна честност Златко Енев изгражда повествование, което не се страхува да навлезе в най-тъмните кътчета на човешката душа. От малкото провинциално градче до големите европейски столици романът проследява съдбите на хора, принудени да живеят сред разпада на стари светове и раждането на нови, не по-малко противоречиви времена.
Първоначално публикуван през 2011 година, „Реквием за никого“ се завръща в ново издание петнайсет години по-късно. Днес романът може да бъде прочетен и като своеобразен диалог между две епохи – между непосредствената болка на близкото минало и по-късното усилие за разбиране, което идва едва след годините на мълчание и размисъл.
Защото големият въпрос, който книгата поставя, не принадлежи единствено на българската история. Той засяга всяко общество, изправено пред собствените си страхове и разделения: как обикновени хора, живели рамо до рамо, достигат до момент, в който започват да се възприемат като чужди и враждебни едни на други?
