Визитка Каталог Поредици Търсене Нови заглавия Автори

ПРЕМЪЛЧАНИТЕ КНИГИ

02.12.2017

В поредицата ПРЕМЪЛЧАНИТЕ КНИГИ ви представяме два романа на Владо Давелов имащи странна съдба.

Две книги издадавани веднъж в първите години на демокрацията, но не намерили реализация по различни субективни и обективни причини

ГОСПОДИН ДИРЕКТОРА НА ПРИСТАНИЩЕТО

 Той е стегнат, динамично и увлекателно написан, изпълнен е с горчив хумор и е изграден като микс между пародия на черен роман, политическа сатира и психотрилър по нашенски. Даверов демонстрира отличните си познания за родната ни народопсихология, ситуирайки действието на своята псевдокримка в Белене-място знаково и символно за всеки българин - и с легендарно-мистичния си със своите жестокости някогашен комунистически концлагер, и с вечно строящата се, замразявана и отново пускана за строеж атомна електроцентрала. Образната система на повествованието е камерна. 

      Действието се върти основно около съдбите на католическия викарий на църквата "Свети Павел"Антонио Карпенков, кметът на Белене, господин директора на пристанището Борис, оставен на доизживяване доносник на ДС и съперник за сърцето на попската икономка и местна Месалина-мадам Цвети, лекарят Бодрос Гарабедян и митично появаващият се като пратеник на съдбата и на централната власт в София вицепремиер, винаги минаващ на път за Брюксел и ЕО през селището и държащ връзка с корените си, оказвайки се втори братовчед на кмета... Романът е обрамчен с трупа на същия този легендарен зам.министър-председател -далечна алюзия за удавянето през 1992 г. на Илко Ескенази. 
      Първоначално се оказва, че останките не са негови, но на финала, след приключилото тържество в подкрепа на вездесъщата АЕЦ и на бъдещия спортен феномен-бадминтона, става ясно, че може би в река Дунав наистина плува трупа на мъченика-вицепремиер. В този аспект е уместно да посочим, че на Даверов се удава да пресъздаде удачно не само спотаения ужас, но и съспенса и , типично родната макабристка атфосфера, изпълнена с подозрения, страх, примирение пред фатума и вяра в предопределността на съдбата, над която само Господ има пълна власт. "Господин директорът на пристанището" е европейски по дух роман. Не само защото в него се дискутира съдбата на атомната ни електроцентрала, или пътя ни към Европа, по който трябва да усвоим както ценностите, така и тамошните хитрини. Европейското го откриваме и в универсалната трактовка на основните персонажи, както и в следване традициите на европейската гротеска и сатира в лицето на Е.Т.А.Хофман, Хашек и Кафка. 
      Владо Даверов не се задоволява със създаването на евтино българско криминале. Той търси универсалните измерения на родния ни обществен и житейски абсурд, вярвайки искрено, че съдбата на неговите уникални чешити е сакраментално свързана с голямата политика и с глобалното развитие на света, при което винаги ще има място за проститутки, доносници, блюстители на морала, политически въжеиграчи и мечтатели за по-добър живот... 
      Така тази толкова българска книга "Господин директорът на пристанището" изведнъж се оказва входния билет на родната белетристика към европейската романова магистрала. И това е поредната заслуга на един от най-талантливите ни, оригинални и популярни родни романисти - Владо Даверов.

Борислав Гърдев

КЕНЕДИ

     „Кенеди“/1992/ – един от „премълчаните“ романи на писателя и сценариста Владо Даверов. От кого премълчана истина за стягащата атмосфера от 60-те години на миналия век – от него /невъзможно!/, от редакторите, от издателството, или просто изостанала  във времето?

Главният герой на романа „КЕНЕДИ“, Борис Мандов, се оказва, че прилича физически на Ли Харви Осуалд, убиецът на 35-ия президент на САЩ Джон Кенеди. Достатъчно, за да се направи аналогия между  живота  на двамата – само че в два различни свята. В единия като в приказка се появяват имена на далечни градове, непознати марки автомобили, чудеса на битовата техника и претъпкани със стоки магазини. „Западът си е Запад!“ – е тъжната констатация на съкварталците. В другия милиционерът дебне под прозореца на Бъдни вечер и Коледа, бият до смърт, бият се и за краставици в „Плод-зеленчук“, желаната роля в театъра се получава еди-как си. Времето, когато смъртната присъда е в действие и един следовател слага своята потвърдителна резолюция под решението за екзекуцията на Борис като главен виновник за неразбориите в държавата.

„Та случката е следната, разказва авторът в предговора на романа: започнах да работя по текста „Кенеди“ през далечната 1988 г. По онова време ползвах пишеща машина. Отказах се на четирийсет и седма страница. Изхвърлих написаното в кофата за боклук. Жена ми сметнала, че прибързвам, измъкнала лекьосаните вече с доматено пюре изписани листове и ги върнала на бюрото. Намерих спасения текст след година, когато отново реших да ставам писател. Задрасках моментално половината, а към другата половина прибавих още двеста страници. Така съчинението „Кенеди“ придоби крайния си вид. В издателството го харесаха. Демокрацията победи, братко, радвай се! Иначе твоята история за епохата „Кенеди“ и отзвукът в провинциална България, в някакъв си провинциален град с неговите нищожни хорица, никога нямаше да види бял свят. И аз се радвах. Дори занесох сигналната  книжка вкъщи. Сетне започна трудно обяснимо почесване на глави, мрънкане, щракане с пръсти: „Ама нали разбираш, братко, не зависи от мен!“. Докато накрая ми заявиха, че книгата няма да бъде пусната по книжарниците.“

 

Жестоко, та чак жалко или по-скоро и тъжно, и смешно време. Историята е покъртителна и неудобна – разкрива неприятни истини за отношението към човека  в НАРОДНА република България.